Публикации

Липсата на толерантност или предубеждения спират работодателите да наемат хората с увреждания?

 Според новите промени в закона за наемане на хора с увреждания всеки работодател трябва да има едно лице с трайни увреждания в екип от 50 до 99 работници и служители и две на сто от средно списъчния им състав за екипи със 100 и над 100 работници и служители.

Когато говорим за хора с увреждания, най-често фокусът е върху тялото и неговите дефицити, а не върху възможностите и способностите на човека с увреждане. Често разглеждаме телесното увреждане като заболяване, което се нуждае от терапия. Съответно, отношението към човека е като към пациент, инвалид, в буквалния смисъл на думата. Този модел се ръководи от схващането, че невъзможността на хората с увреждания да участват пълноценно в обществения живот се дължи на техния „недъг“, а не на враждебната околна среда.

Според Иван Нейков – председател на УС на Балканския институт по труда и социалната политика и ключов консултант на Респонса Превент, много пъти работодателите в България отчитат като груба грешка наемането на човек с увреждане поради няколко основни причини:

  1. Според работодателя най-вероятно този човек ще боледува непрекъснато и ще отсъства от работа.
  1. Работодателят трябва да осигури подходяща среда, което ще изисква много финансиране, което може да бъде спестено.
  1. Ако по някаква причина е взето решение човекът с увреждане да бъде освободен от позицията, която заема, няма да има вариант да го освободят, защото има закони, осигуряващи закрила на хората с увреждания.

Всъщност ситуацията е коренно различна. Хората с увреждане ползват определена закрила, но само при пет основания за прекратяване на трудови взаимоотношения. А кодексът съдържа 52. Това е изкуствено създаден страх, че не може да бъде освободен от работа човек с увреждане. Напротив – законът го позволява.

Втората голяма слабост при много от работодателите е, че те не използват възможностите, които Кодексът на труда дава за много и разнообразни договори, които включват и такива за хора с увреждания. Най-често се ползват срочни или безсрочни договори. Има много други форми на трудови договори, които са много по-изгодни за работодателите, но за съжаление може би има недостиг на информация по тази тема.

Третият голям пропуск в практиките на работодателите е неизползването на възможностите, които законът им дава, в това число и за наемане на хора с увреждания.

Най-често работодателят виждат човека с увреждания (ще вземем за пример хората, които имат нужда от инвалидна количка) като човек, на когото трябва да му бъдат осигурени определени условия – да бъдат сменени вратите с по-широки такива за по-голямо удобство, да бъде обособена специална тоалетна, да бъде намерен начин как ще се придвижва в сградата, ако няма асансьор и т.н. Погледнато от този ъгъл, повечето работодатели отказват категорично да наемат такъв работник. А всъщност може да се използват възможностите на законодателството, които дават възможност за работа от разстояние или така наречената дистанционна работа. Тя дава изключителни възможности човекът с увреждания да бъде абсолютно пълноценен работник, без работодателят да създава специално работно място за него. Законът позволява работникът, дори и да е с увреждания, да работи където иска. Достатъчно е в случая работодателят да е осигурил нужните атрибути (лаптоп, интернет, телефон), тъй като по този начин работникът ще може пълноценно да изпълнява трудовите си функции.